ИВО СИРОМАХОВ: Най-добрите години на България са били годините на монархията

Интервю с Иво Сиромахов за delovo.info

– Г-н Сиромахов, как гледате на днешната политическата ситуация?

– С омерзение. Това, което виждаме в парламента, е много далеч от истинската политика. В народното събрание са се разпищолили 240 напълно безполезни и безсмислени хора, които искрено са удивени от факта, че са попаднали там. Представата им за властта стига дотам да откраднат някакви пари от бюджета, да назначат някой свой роднина на служба в държавната администрация, да участват в някаква схема. Най-страшното е, че тези хора са потресаващо глупави – речникът им съдържа стотина думи, диалозите им напомнят на разговори в долнопробен бардак край гарата. Българските депутати са утайката на обществото.

– Какво бъдеще имаме с такива хора във властта?

– Бъдеще нямаме, но, слава Богу, имаме минало, на което можем да се уповаваме. Не толкова отдавна, само преди стотина години, преди властта да бъде заграбена с преврат от каскетите, България е имала смислено и достойно управление. Начело на държавата са стояли монарси, за които властта е била въпрос на дълг и чест.

– Но отношението на историческата наука към тях е противоречиво. Цар Фердинанд е обвиняван за две национални катастрофи след войните.

– Това са дивотии от комунистическите учебници. Негово Величество цар Фердинанд I Български има огромни заслуги за въздигането на отечеството ни. Той е монархът, дошъл сред кални улици и мизерни бараки, а оставил след себе си красиви сгради. Той е монархът, донесъл на българите опера, музеи, университет. През царуването на Негово Величество Фердинанд I Български са построени Военното училище, Военният клуб, Министерството на войната, Духовната семинария и Духовната академия, сградата на Светия синод, храмът „Св. Александър Невски“, Синагогата, Александровската болница, Централната гара, Централната минерална баня, Централната поща, Лъвовият и Орловият мост, ботаническата градина, зоопаркът и природонаучният музей. Негово Величество Фердинанд I Български идва във васална територия и я превръща в независимо царство.

Да, в романтичното преследване на Санстефанския идеал, Фердинанд губи Междусъюзническата и Първата Световна война, но нима това е само негов грях? Защо се премълчават грешките на генералите и политиците в тези войни? Те носят също толкова вина за военните поражения, колкото монарха.

– Защо тези неща не се изучават в часовете по история?

– Изобщо не знам какво се изучава в часовете по история. Но фактите са си факти. По времето на Негово величество цар Фердинанд Първи българската държава придобива огромен международен авторитет. Във Виена на монумента Heldentor, издигнат в памет на загиналите през Първата световна война войници и офицери, името на българския цар стои редом с имената на тримата императори – германския кайзер Вилхелм II, австро-унгарския император Франц Йозеф I и османският султан Мехмед V. Кога след това име на български държавен глава е стояло до имената на толкова могъщи владетели?

– Не всичко през периода на Третото българско царство е било цветя и рози.

– Разбира се. Пътят на България е бил трънлив. Държавата е преминала през много изпитания, особено след поражението в Първата световна война. Периодът в следващите десет години е мрачен и кървав – преврати, политически убийства, терор. Но благодарение на мъдростта на Негово Величество Цар Борис III България успява да намери вярната посока и през 30-те години отново е в икономически и културен възход. А през Втората световна война Негово Величество има три огромни безспорни постижения. Първо: нито един български войник не е изпратен на Източния фронт. Второ: най-сетне постига мечтата за обединение на всички българи в етническите им граници и затова е наречен Цар Обединител. И трето: спасяването на близо петдесет хиляди български евреи от Холокоста. А днес този светъл човек дори няма паметник, пред който да оставим едно цвете.

– Дали не идеализирате онова време?

– Само изброявам факти. Факти, които всеки българин би трябвало да знае, защото те са част от общата ни памет. Днешните политици не обичат тези факти да им бъдат припомняни, защото сравнението между тяхната убогост и онзи елит, който сме имали преди деветосептемврийския преврат, ги смазва.

– Какъв е днешният български идеал?

– Не знам. Има ли нашето общество някакъв идеал? Някаква цел, към която да се стреми, отвъд елементарното оцеляване? Нещо повече от отрупаната софра и тъпченето на дебелото черво? Какви са целите на българската държава днес? Да, влязохме в Шенген, скоро ще влезем и в еврозоната, това безспорно са хубави неща, но това ли е всичко, към което се стремим? Нашите предшественици от третото българско царство са имали един идеал „Бог, Цар, Отечество“. Колко красиво звучи! И колко страшно в днешните безбожни и безотечествени времена.

– Наскоро имаше обществен дебат дали в училищата трябва да се изучава предмет „Добродетели и религии“.

– Да, и веднага някакви псевдоактивисти скочиха като опарени – „не индоктринирайте децата ни“. Нима добродетелите са нещо, от което трябва да ги пазим? Нима е възможно да вървим напред, без да знаем кое е добро и кое зло? Нима моралът е релативистична категория и може да се сведе до вездесъщото „секи сам си преценя“? Вижте, цялата европейска цивилизация и култура е християнска. Всички достижения на модерните държави, на които се възхищаваме, са създадени на базата на християнските ценности. Суеверието не може да замести нуждата от Бог. Червените конци, вързани на китката и сините мъниста против уроки няма да ви спасят от Злото.

– Вярващ човек ли сте?

– Вярващ съм. И знам, че Бог не е някакъв старец с бяла брада, който е седнал върху някакъв облак и прилича на Дядо Коледа. Идеята за Бог е преди всичко морален компас, тя е съзнанието за отговорност. Идеята за Бог носи смирението, че не сме безсмъртни, че сме за малко на тази земя и че трябва да се погрижим да оставим нещо добро след себе си. Бог е в съвършенството на природата, в красотата на витошките изгреви, в песента на птиците, но и в симфониите на Моцарт, в шекспировите сонети и в платната на Йеронимус Бош.