Каталожната любов на онлайн номада
Някога човекът е носил прекалено голяма отговорност – да дава всичко от себе си във военни битки дори с цената на живота си, да изгледа децата си в базови условия за живот, да живее и умира на една и съща земя, а и заедно с това да не се оплаква.
И погледнато така, няма как да не се премине и през другата страна на махалото – човекът да гледа повече себе си, да поставя нуждите си винаги пред нуждите останалия свят или в крайност да пътува по света с идеята за наваксване на родовото изпуснато.
И точно това се случва в 21-ви век.
Очевидно подобен подход не е нито оптимален, нито градивен за личността. В същото време именно преминаването през крайностите често се оказва необходим етап, за да бъде открита и усвоена златната среда.
Онлайн номадите: Свободни, но без посока
Онлайн номадът не е просто човек. Той е сърфиращ разум, нон-стоп потребител на потенциални животи. Сменя държави, акаунти и хора – с еднаква лекота.
Той не поема отговорност за общото не защото е безотговорен, а защото е разтеглен до безкрайност между всички его-възможности.
Той не си тръгва от теб, защото те мрази. Той просто не успява да спре да пристига навсякъде другаде. Все пак, за да не изпусне най-доброто.
И по същия прям начин въздейства и дигиталният образ – с дръзко заявена Аз-концепция и с фокус върху: „Как да задоволя себе си и как хората около мен да ме обслужат?
С поглед към себе си, като към човек със специални нужди.
Каталожният избор в емоционалното свързване
Каталожните запознанства са продукт на икономиката на симулацията. Има достъп до “интимност за наемане”, без договор, без болка, без корен. Посредством голям избор. Но има уловка – без задълбаване, така в човека винаги ще има една почти нахранена душа, едно почти пълно сърце и една почти задоволена потребност.
И тази липса ще се наваксва ежедневно и никога няма да е достатъчно. Именно тъкмо тук е трагедията: от страх да не сбъркаме с някого, сбъркваме с всички. И концепцията “Колкото повече – толкова повече” е налице.
Алтернативата
Има и градивен човешки вариант: Да избереш, да поемеш отговорност и да останеш – не от липса на опции, а от изобилие на съзнание.
С трансформация на Егото, не с отсъствието му, както споделят много статии онлайн със заглавия: “Не на егото”. Егото е нещо неотменимо. Няма човек без его (Аз-образ). Благодарение на него ние знаем кои сме. Но това в двойката преминава от “Аз” в “Ние”. С въпроса – “Как да видя моето щастие през очите на партньора?”. Свободата да избираш безкрайно често е просто модерна форма на вътрешен ступор.
Хипермобилността на дигиталния номад е като етикета на новото поколение “делулу” (делулу – нагласа на човек, който е в собствен свят, в който всичко се подрежда според неговите желания, въпреки реалността) – понякога е бягство от себе си, облечено в приключенски филтър.
“Колкото повече опции имаш, толкова по-малко принадлежиш.” се казва в много Psy-литературни източници под една или друга форма, когато се анализира новото поколение. Самата принадлежност вече звучи като заплаха, а не като утеха. Парадоксът е, че докато се гони „перфектния“ живот, номадът често изпуска не перфектното за самия него. Защото някои неща се разкриват само когато останеш достатъчно дълго, за да ги видиш истински. Няма как да не се заземиш и да създаваш нещо устойчиво. Няма как и да си сам в творенето. Именно защото човешката природа е стадна, човекът в норма има нужда да е около други творци. И да расте заедно с тях.
Ако се измисли друг вариант за саморастеж, то той би бил патология.
В ерата на дигиталната интимност, изразът “да останеш” се е превърнал в ретро-фетиш, който звучи толкова нереалистично, колкото и брачна клетва на рекламна брошура за емоционален роуминг. -НЕ ЧЕТИ ТАКИВА БРОШУРИ!
Автор: Атанас Нанков
