Кризите като възможност и трансформация към по витално Аз

Как житейската криза може да ни помогне тук и сега? Според будистката философия всяко едно явление, всяка една ситуация е пуста по своята природа, което всъщност означава, че е безграничен, чист потенциал. Този, който участва в ситуацията, е онзи, който придава смисъл на съответното случване. Той оцветява преживяването в обстоятелствата. В този смисъл, от човек персонално зависи дали едно събитие за него би било криза или възможност да прояви спящия си потенциал. Да открие друг поглед към новото явление. Всеки от нас има свободна воля и всеки от нас избира как да възприеме дадено събитие в живота си. Кризисната ситуация дава много повече възможности за развитие от монотонната предвидимост и рутина. Защото ни дава възможност да излезем от личната си зона на комфорт и да покажем нещо ново от себе си, което от своя страна ще предопредели „плодовете“, които ще дойдат при нас в бъдеще, като следствие от нашата реакция тук и сега. Именно това е нашата карма, а ние – нейните творци, които сме я оцветили по свой образ и подобие.
В този смисъл – какъв е твоят възглед тук и сега към света, който светът ще отрази към теб утре?

Николай Сираков

Житейската криза – ненужен риск, който ни проваля, или ситуация, в която човек може да натрупа нов опит?

Съществуват различни погледи към новото, което животът ни предлага. В този материал четящият е поканен да погледне към понятието „житейска криза“ от една по-различна перспектива.

Кризите са естествена част от личностното развитие на всеки човек. Те могат да бъдат психологически, здравни, финансови, ситуационни, но общото между тях е, че представляват внезапен или постепенно нарастващ неотложен проблем, изискващ незабавно решение. Кризата е в битието и цялото ни функциониране, независимо от нашето местоположение, културни особености или социален статус. И преминаването през криза няма как не даде отражение върху живота на човек. Случва се доста често разбирането на хората за пълноценност и равновесие да се преплита с константна монотонност на житейския път, а разбирането за удовлетворяващ живот да се свързва с постоянен стремеж към позитивизъм. Но на практика нашият живот, нашият свят, нашето тяло не са създадени за това. Ние не се раждаме в утопия. Не е автентично човек да е винаги в емоцията щастие. Представете си човек, който 24 часа е във въодушевление – в банята, в университета, на траурно събитие. Именно затова ни е необходим целият спектър от емоции – за да живеем пълноценно. Нашата емоция отговаря на житейското събитие тук и сега. И когато усетим новото, различното предизвикателство пред себе си, да му отговорим искрено, като след това се опитаме да не застинем в една емоция, в едно действие, в стария модел за „справяне“ с новото, а да помислим и за нови възможности. Тоест не да бягаме от кризата, а да работим със себе си за формирането на нови умения за справяне. В този смисъл позитивното мислене невротизира.

Всяка емоция е напълно интегрална. И е добре автентично да я назовем и да я оставим да премине. Терапевтично е осъзнаването, че човек може да бъде емоционален, понякога слаб, в етап на криза, че има право на своето лично време и всяка емоция е нормално да бъде изживяна. Целта е да се активизира потенциалът за справяне на личността и човек да продължи напред към нови опитности с чувствителност към случващото се и с умения за превенция. Но не в стил „всичко е прекрасно и аз съм на Марс, където има кислород“! Ако смятаме това за реалност, само ще акумулираме бягство от реалността. Нямаме нужда от това.

В 21. век към днешната дата доста хора не желаят да си набавят нови психични инструменти за справяне с новите предизвикателства в живота. У много личности се усеща желание да виждат кризата като удобен модел за собственото си несправяне в живота. И да застинат в това. В психологията има термин, чиято концепция е изградена на базата на поведението на животните (регистрирано и при човека), която влияе на доста хора – заучената безпомощност (learned helplessness). Случва се човек не просто да погледне и през тази призма, но и да се задържи в предопределеността на дадено събитие в живота си, етикетирано като „апокалиптично“. Когато хората смятат, че нямат никакъв контрол над ситуацията, често започват да се държат като напълно. И именно това е един капан, който не дава възможност за разбиране, промяна или облекчаване на живота на човек с различен поглед за напред.

Това е многокомпонентна работа – търсят се капацитетите (не дефицитите) в човек, осъзнават се трудностите и се усвояват нови модели на действие. Подход, при който хората чувстват, че нещата зависят от собствените им усилия.

Кризисните проблеми в нашия живот могат да бъдат разглеждани като предизвикателство и трамплин за емоционално и социално израстване. Могат да бъдат предпоставка за усвояването на нещо ново, на нови варианти за изразяване на вътрешното ни Аз. Трансформацията след драматично събитие доказва, че сме много устойчиви и имаме ресурс, за който дори не знаем.

По пътя на неудовлетворяващото се появяват и защитните механизми. Това са психични стратегии, които хората използват несъзнателно, за да избягат от фрустрацията на напрегната ситуация и от стреса, предизвикан от собствените им мисли или от взаимодействието с околните. При проявлението на защитните механизми реалността винаги се изкривява. Те са психични маневри, чрез които се редуцират или избягват негативни състояния като конфликт, тревожност или стрес. Има много разнообразни стратегии за това, например изтласкване, потискане, отричане, проекция, етикетиране и др. Все пак ще припомня основното, а именно, че защитните механизми се използват несъзнателно от всеки човек с цел да се справи с тревожността, която е резултат от неприемливите за него мисли и чувства. Те са част от живота на всеки човек и гарантират оцеляването в стресови ситуации. Но само когато не се застива в тях. Ако бъдат използвани непрекъснато, могат да доведат до девиация, т.е. до анормално поведение, и невинаги до трайна удовлетвореност с автентично поведение. Има информирани, интелигентни хора, които застиват точно в този механизъм именно защото информираният човек невинаги е осъзнат. Доста често точно тук може да се появи друг термин – духовен байпас, или иначе казано, духовно учение, което да замести вътрешната, дълбочинна работа за нашето благо.

В 21. век душата може да се подкрепи по най-различни начини: с духовни техники, със следване на нови похвати за справяне, с прилагане на нови модели на действие и др. Но най-важното е да не застиваме в една емоция, да не стоим на едно място, да не туптим с едно сърце.

Автор: Атанас Нанков

Още от автора https://delovo.info/category/psihologiya/